Автор: Петя Владимирова, Дневник Следвайте Гласове в ТелеграмПатриарх Неофит имаше мяра за

Автор: Петя Владимирова, Дневник Следвайте " Гласове " в Телеграм

Патриарх Неофит имаше мяра за нещата, неотстъпчивост на вярата и не беше отстъпчив, когато е трябвало да се работи.

Митрополитите са хора, може суетност и упоритости да хвърлят сянка, само че имам вяра в разсъдъка и честността на патриаршеския събор.

Когато ви кажат, че бабичките са избавили българската черква и православието, вярвайте го - те и през тоталитарния режим настойчиво ходеха на богослуженията и възпитаваха децата и внуците.

В своя произход европейската цивилизация е християнска. И доста се надявам да не стане друга, тъй като сега, в който стане, не просто Европа ще бъде поставена на целта, само че - багра се - и човечеството.

- Проф. Каприев, кончината на патриарх Неофит провокира единомислеща респект към неговото служене на патриаршеския трон, единодушие измежду най-различни публични и политически групи и кръгове, изразявани от техни представители. Дали това се дължи на неговата персона, описвана с мъдрост, примирение, миротворчество, или е благоговение пред гибелта на нравствен лидер, каквито в най-новата история имаме в лицето на още двама патриарси - техни светейшества Кирил и Максим?

- Първо, дано кажем - светла му памет и царство му небесно на патриарх Неофит. А късият отговор на въпроса ви - по малко от всичко, което споменавате, е пояснение на настроенията, които виждаме през днешния ден и през вчерашния ден, и най евентуално на следващия ден и по нататък. Патриарх Неофит в последните месеци, а и години боледуваше и дълго време не се появяваше в общественото пространство, даже и в църковния живот. От тази негова отпадналост се сътвори чувството за някаква доброта, за духовна отнесеност. Но това е погрешно усещане.

Като темперамент той беше човек на на мярата, можеше да изчаква и да намира точния миг. Това апропо го можеше и патриарх Максим - по ослепителен метод да изчаква, а на нас да ни се вижда, че доста постепенно стават работите или не стават. И когато би трябвало да се работи, да го направи по този начин, че да бъде, първо, вярното деяние и, второ, от изгода на оптимален брой хора.

Патриарх Неофит беше същински християнин и в действителност имаше обич към ближните. Но не беше безропотен или отстъпчив човек. Бях непосредствен до него, преди да стане патриарх. когато беше ректор на Духовна академия и по-късно беше в Гражданския съвет към БПЦ, в който и аз участвах.

Виждал съм го в буреносни акции по време на разкола. Той беше умен човек и използваше тези си качества, когато се постановяваше. Така че патриарх Неофит напълно не беше отстъпчив човек, само че той искаше обединяване. Искаше обич. Това е християнинът.

И мисля, че отношението, което виждаме, се дължи на тези неща.

- Опелото на патриарх Неофит ще бъде осъществено от Вселенския патриарх Вартоломей. Това традиция ли е в православния свят?

- Не е традиция, знак е. Патриарх Вартоломей е пръв измежду равни в православния свят, т.е. в листата на православните църкви. Водач, само че не в някакъв административен или дисциплинарен смисъл. И е доста почтително, че най-високият по сан в православната подчиненост ще извърши службата по опелото на патриарх Неофит.

- Вие познавате връзките сред страна и православна черква през всички епохи от съществуването й и при разнообразни политически системи. Основателни ли са съмненията и опасенията през днешния ден за интервенция на политически фактори в идния избор на новия патриарх?

- Не е правилно, че норма в православието бил по този начин наречения Цезаропапизъм, т.е. такава връзка сред страна и черква, при която страната ясно господства. Нормата в православието е друга и тя е закрепена на задоволително доста места, в това число и при Юстиниян, където написа, че връзките сред Църквата и християнската страна са връзки на симфония, на естетика, единогласно.

А това, че още от византийско време и по-нататък всички държавници са опитвали да се качат на главата на църковните работи, е реалност. Но също е реалност, че не постоянно са успявали и се е случвало и противоположното. И едното, и другото са нарушаване на нормата.

- Как наподобяват връзките черква - страна в българския случай - исторически и през днешния ден?

- Ако погледнем към историята на Българската черква - тази, която сега имаме и която стартира в 19 век, с приемането на устава на Екзархията през 1870 година, не е инцидентно, че Гаврил Кръстевич, който е създателят на първия текст на плана, не подписва последния вид, защото в него доста мощно е изразено инструментализирането на църквата като държавнообразуващ инструмент. Тоест екзархията е замислена като ракета притежател на бъдещата българска страна.

Оттук следва, че през 1872 година съборът на православните патриарси осъжда Българската екзархия за етнополитеизъм. Значението не думата е близо до шовинизъм. Тоест тръгнал си да правиш черква, без да имаш територия/държава, на която да я направиш. А православната черква е на териториален принцип.

Това, че Екзархията е моделът, по който се прави българската страна, е явно за всички. Всички граници на българското- Санстефански контракт, Берлински конгрес, се рисуват по границите на Екзархията, както са одобрени в султанския ферман. Добре, но ето, сътвори се българската страна през 1879 година. Църквата е в схизма. И тя се бори на живот и гибел, обвързана със своята страна, напълно подвластна от нея. В този смисъл страната играе решаваща роля през целия интервал.

Особено трагични стават нещата след печалната дата 9 септември 1944 година Според Георги Димитров с благоволението или под натиска на Московската черква била приета автокефалията на българската. Това не е тъкмо по този начин - за човек, който познава документите и обстоятелствата още от Константинопол.

Ако Москва желае да глътне, да придърпа църквата към техния си там ред и идеология. Константинопол пък има терзанието, че тъкмо това ще стане. В този смисъл се срещат двата интереса. Можело е няколко години по-рано да бъде оповестена Българската Патриаршия (това става през 1953 година - бел. ред.), само че заради особеностите в характера на екзарх Стефан, който комунистическата власт недолюбва, а той някак си твърдо отказвал да почине и откакто го умират, се пристъпва към избора на патриарх, в тази ситуация патриарх Кирил.

Истината е, че комунистическата власт се опитваше напълно да управлява църквата и би трябвало да й се признае, че значително успяваше.

И когато ви кажат, че бабичките са избавили православието, вярвайте го. Тези възрастни дами, основно дами, които настойчиво участваха на богослуженията, настойчиво съблюдаваха църковните правила, а и възпитаваха деца и внуци. Да, те избавиха православието в България.

- Каква е в този момент обстановката?

- Комунизмът си отпътува след 1989 - най-малко като ръководеща машина - и в България настъпи разколът. Това значи политизиране на църквата. Това стана. Разколът беше завършен от Симеон Сакскобургготски, който сподели, че в избрани случаи монархът работи като монарх, и това беше оздравително.

Аз не упреквам това деяние, в резултат на което към този момент двайсет и няколко години Българската православна черква се радва на автономия, автономност, независимост на деяние.

- Наистина ли е по този начин - автономия и независимост на Българската черква?

- Поне на хартия. Но огромната част от нашите митрополити някак още не са построили навиците да бъдат независими, да не се въздействат от държавната власт, да не се ласкаят от вниманието на властниците. А те пък употребяват тази тяхна специфичност, с цел да им внушават едно или друго.

Но моето усещане е, че в последните няколко години нашата черква - къде заради промяна на поколенията, на епископата, стартира да се пробва да осъзнава своята автономност, да знае цената на тази автономност и да я вкарва в деяние. Като че ли в последно време имаме минимум въздействие на страната върху Църквата от всички времена, които изброих.

- Тоест смятате, че може и да не чакаме политически въздействия в идния избор на патриарх, само че дали пък битка за власт сред самите митрополити няма да хвърли сянка върху патриаршеския избор?

- Не изключвам сходни връзки да зародят през месеците до събора. Митрополитите са индивиди с всичките недостатъци на човешката природа. Но допускам, че обстановки на суети, упоритости и сходни, ние, външните хора, нищо няма да забележим от тази работа. Нека да кажем, че в действителност залогът не е чак толкоз висок.

Уставът на Българската православна черква е вероятно най-демократичният измежду всички църкви и нашият патриарх няма кой знае какви пълномощия. Нашият патриарх няма безспорна власт над Църквата.

Митрополитът е ръководещ църквата в своята епархия, несъмнено, дотам, че няма власт, която да му наложи каквото и да било оттатък неговото мнение в неговата епархия. Така че да, патриархът е почетна служба.

Патриархът може да си разреши малко повече от останалите като изявление, като държание, като обществено наличие, даже в случай че щете като политик. И не е инцидентно той е патриарх български и митрополит Софийски. Така че в случай че има нелицеприятни неща, те са по-скоро за угаждане на персонални упоритости.

- Вие, професор Каприев, познавате ли митрополитите, измежду които ще бъдат определени тримата претенденти и от тях бъдещия патриарх? В смисъл дали можете да оцените техните качества - достолепие, отдаденост на църквата?

- С някои се познавам и персонално, а с други по-слабо. Дори и да преценям, не мога да ви го кажа, тъй като не е моя работа. Не съм аз индивида, който ще съди, както се споделя в църквата. В последна сметка решенията се взима в единогласие в Светия Дух. Не е наша работа.

- Какво мислите за приобщаването към християнската религия на подрастващите - в случай че сте следили полемиките по отношение на предмет вероучение в учебните заведения?

- Смятам, че това би трябвало да бъде свободно избираема дисциплинираност. Защото в православното християнство най-висша полезност е персоналната независимост. Личността не би трябвало да бъде притискана, тя би трябвало да взима свободно своите решения, тъй като свободно, вследствие на тия свободни решения ще бъде съдена, когато бъде съдена. В този смисъл аз съм " за ". Много се надявам това да бъде съответно преподаване. Адекватно значи без фанатизъм и в случай че може без нелепости и суеверия. Това е едното.

Другото, за което нашата черква продължава да бъде в дълг към себе си, е личната й педагогическа активност. Имам поради неделни учебни заведения, пастирско деяние на свещеници и дякони, за какво не и грамотни миряни вътре в църквата.

Църквата ни продължава да бъде в изчаквателна позиция - елате при нас, елате в храма. Трябва да знам за какво влизам в храма.

И в случай че нямаш грамотна баба, майка, родственик, тогава нещата ги научаваш по комплицирания метод някак си.

- Как става приобщаването към вярата, към Бога Спасител? Дали е допустимо посредством рационалната проактивност на разсъдъка, на образованието, тъй като говорихме за преподаване? Или става въпрос за душевна настройка, за някакво прояснение и душевно озарение, което е по скоро е от полето на чудодейството?

- Чисто рационално не става. Никой не е повярвал след рационални доказателства за съществуването на Бога и никой набожен не е отстъпил от вярата си, тъй като са му потвърдили, че няма Бог. Но въпреки всичко християнството е просвета на истината, вяра на разсъдъка. В началото бе Слово, първоначално бе логос. Така стартира Евангелието на Йоана. Така че имаме свещени книги, имаме Стар Завет и Нов Завет.

Християнството ви задължава като християнин да сте образован, да познавате Светото Писание и да познавате традицията на тази черква, на която принадлежите. Тоест разсъдъкът има работа тук, само че единствено с разсъдък няма да стане. А това, което нарекохте озарение, на църковен език се назовава берекет. Сиреч, нужна е берекет. Аз съм сигурен, че е нужна берекет.

Но таман православието пък изповядва, че Божията берекет не идва някъде от не знам от кое място си, а благодатта е в нас. Тя работи дружно с нашата природа, ние просто да си отворим очите. Затова и да не работим срещу природата си. В това е целия фокус и по никакъв начин не е елементарно да се реализира. Но когато не работим срещу природата си, тя влиза в подпомагане с тази берекет и вярата несъмнено ще се появи в някакъв миг. Най-различни пътища има до вярата.

Моето потомство, огромна част от вярващи от моето потомство, минахме по най-трудния път. Обаче първо беше четенето, запознаването и по този начин нататък. Това е сложният път. По лесния път или по лесния път е оня, за който Църквата би могла да помогне посредством своята пастирска активност, мисионерство посредством проповедта. Проповед със съзидателност и обич, не с размахан пръст.

- Съответства ли на научното познание едно наложило се през вековете разбиране - че Европа е люлката на цивилизацията, тъй като и възприела християнството - с две думи Европа е цивилизована, тъй като е християнска?

- Нека да го кажем правилно - европейската цивилизация е в основата си християнска, а Европа епохи наред беше моделът за цивилизация. С положителен знак. Ние имаме подобен един табиет в своето историческо говорене да споделяме - Античността, Древна Елада. Ако погледнете светогледните правила, които ние като европейци изповядваме, те нямат общо с тези, които античните гърци изповядват, само че имат доста нещо общо с това, което ни учи християнството.

Има такова нещо като съвест, има такова нещо като Образ Божий, като персона и по този начин нататък. Идеята за времето - по какъв начин тече времето - няма нищо общо с античната концепция за време, само че има общо с християнската. Дори да вземем най-закоравелия безбожник, в главата му работят тези светогледни механизми, той живее посредством тях и няма посредством какво друго да живее.

И затова твърдим, че да, в основата на европейската цивилизация, даже в съвременни и постмодерни времена, тя в своя произход и в своето ядро е християнска. Вдъхновена е от християнството, ползваща е християнското гледане към света и индивида. И доста се надявам да не стане друга, тъй като сега, в който стане, не просто Европа ще е поставена на целта, само че багра се и човечеството.

* Проф. Каприев е учител по философия на Средновековието и Ренесанса в СУ " Св. Климент Охридски ", с научни ползи в историята на византийската и латинската традиция, историята и философията на изкуствата. Основател дружно с други професори на българската школа по философска медиевистика. Автор на десетки научни писания, гост-професор и преподавател в дузина европейски университети, преводач от старогръцки, латински, немски и съветски.

Инфо:dnevnik.bg